Индивидуалността – тази магична и мистична същност, която лесно разпознаваме, но трудно съумяваме да определим – е не толкова онова, което добиваме отвън, колкото това, което освобождаваме отвътре. Истинската същност на всеки индивид е привлекателност. Тя е магнетична. Неустоимо влияе и въздейства върху другите.
От друга страна, фалшът печели повсеместно неодобрение и презрение.
Защо всички обичат бебета? Разбира се, не заради това, което то може да върши или което знае, нито пък заради онова, което притежава, а просто заради онова, което е. Всяко дете притежава „подчертана индивидуалност“. В него няма нищо привидно, фалшиво или лицемерно. На своя собствен език – чрез плач или гукане, бебето изразява истинските си чувства. То „казва онова, което чувства“ и е емоционално искрено. То в най-висша степен илюстрира психологическата максима: „Бъди себе си“. Не страда от излишни скрупули, когато изразява себе си. И дори и в най-малка степен не се измъчва от задръжки.
Всеки притежава заключена в себе си индивидуалност
Всяко човешко същество притежава мистична същност, която наричаме индивидуалност. Кажем ли за някого, че „притежава богата индивидуалност“, всъщност имаме предвид, че той е освободил и изявил своя съзидателен потенциал, дал е израз на истинската си същност. „Бедна индивидуалност“ е равнозначна на „потисната индивидуалност“. Човекът с „бедна индивидуалност“ не изразява своята съзидателна същност. Той я потиска – оковал я е в белезници, заключил я е и е захвърлил ключа.
„Потискам“ буквално означава възпирам, задържам, възпрепятствам, спъвам.Потиснатата личност налага ограничения върху изявата на своята истинска същност. Поради една или друга причина тя се страхува да изрази себе си, да бъде себе си и е заключила истинската си същност във вътрешен затвор.
Симптомите на потиснатостта са много и разнообразни: свенливост, нерешителност, стеснителност, враждебност, подчертано чувство за вина, безсъние, нервност, раздразнителност, неспособност за пълноценно общуване с другите. Фрустрацията е присъща буквално за всеки аспект и всяка реакция на потиснатата индивидуалност. Главната и основна причина за фрустрацията е провалът на личността да „бъде себе си“ и неспособността й да намери адекватна себеизява. Тази същностна фрустрация практически оцветява и задушава всичко, което личността прави.
Прекалената отрицателна обратна връзка е = на потискане
Смисълът на негативната обратна връзка е: „Преустанови онова, което правиш, или начина, по който го правиш и направи нещо друго.“ Предназначението й е да модифицира реакцията, т.е. да промени степента на насоченото напред действие, а не изцяло да го спре. Негативната обратна връзка не казва: „Спри!“ и толкоз. Тя казва: „Онова, което правиш, е погрешно“, а това не значи: „Погрешно е да правиш каквото и да било.“
И въпреки това, ако негативната обратна връзка е в излишък, или ако собственият ни механизъм е прекалено чувствителен по отношение на обратната връзка, резултатът не е модификация на реакцията, а нейното пълно потискане.
Потискането е равнозначно на излишък от негативна обратна връзка. Когато реагираме прекомерно на негативната обратна връзка, или на критичността, твърде вероятно е да заключим, че не само нашият курс в момента се отклонява от предначертаната посока, но и че е погрешно дори да се стремим да продължим напред.
Горските или ловците често се ориентират за обратния път към своя автомобил като си избират забележим знак близо до колата – например някое много високо дърво, което се вижда от километри. Реши ли да се върне при колата си, той се оглежда за това дърво (или цел) и се отправя към него. От време навреме дървото изчезва от погледа му, но винаги, когато е възможно, той „сверява курса“ като сравнява посоката на движението си с местоположението на дървото. Ако установи, че се отклонява с 15 градуса вляво от дървото, ще осъзнае, че онова, което прави е „погрешно“. Незабавно ще коригира курса си и отново ще се отправи към дървото. Но няма да направи извода, че трябва да спре.
За съжаление мнозина от нас носят вината за подобно нелепо заключение. Когато установим, че начинът, по който се изявяваме, се отклонява от курса, че губим целта, или „грешим“, ние достигаме до неправилния извод, че нашата себеизява сама по себе си е погрешна или че за нас успехът (достигането до набелязаното дърво) е невъзможен.
Да не забравяме, че излишъкът от негативна обратна връзка има ефекта да пречи или напълно да осуетява адекватната реакция.
Вижте още по темата за критиката и:
Заекването като симптом на потискане
Заекването е добра илюстрация на начина, по който прекалената обратна връзка води до потискане и препятства адекватната реакция. Макар рядко да осъзнаваме този факт, когато говорим, чрез слуха си ние получаваме негативна обратна връзка u „контролираме“ собствения си глас. Това е причината напълно глухите хора рядко да говорят добре.
Те не знаят дали гласът им звучи като крясък, писък, или неразчленено фъфлене. Това е и причината, поради която родените глухи изобщо не могат да се научат да говорят, ако не преминат специална програма на обучение. Ако се занимавате с пеене, навярно с изненада ще установите, че не сте в състояние да пеете правилно или в съзвучие с другите, ако – да речем поради настинка – страдате от временна или частична глухота.
Негативната обратна връзка сама по себе си не е пречка или препятствие за речта. Напротив, тя ни позволява да говорим, и то правилно. Учителите по техника на говора ни препоръчват като начин да подобрим интонацията, артикулацията и т.н., да записваме собствените си гласове на касетофон и да ги прослушваме. По този начин ще видим в речта си грешки, които дотогава не сме забелязали. Ще можем ясно да осъзнаем в къде „грешим“ и ще сме в състояние да извършим корекции.
Но за да ни помогне негативната обратна връзка да говорим по-добре, тя би трябвало да бъде повече или по-малко автоматична или подсъзнателна, да възниква спонтанно, докато говорим и реакцията към нея не би трябвало да бъда толкова крайна, че да доведе до потискане. Ако съзнателно проявяваме свръхкритичност към речта си или ако сме прекалено прецизни и амбицирани в стремежа си да избегнем евентуалните грешки, вместо да реагираме спонтанно, твърде вероятно е да започнем да заекваме.
Съзнателната самокритичност е причина да се справяте по-зле
Този факт е доказан от д-р И. Колин Чери от Лондон. В статия на английското научно списание „Нейчър“ д-р Чери излага убеждението си, че заекването е предизвикано от „прекомерен контрол“. В доказателство на своята теория на 25 души с тежко заекване, той поставя слушалки, в които висок шум заглушава звука от собствените им гласове.
Помолени да прочетат на глас някакъв текст при тези обстоятелства, които елиминират всяка възможност за проява на самокритичност, те демонстрират „забележително“ подобрение. Друга група силно заекващи хора се обучават по метода на т.нар. „имитативен говор“ – да следват, колкото е възможно по-близко и да се опитват да „говорят заедно“ с човек, който чете текст, или с глас от радиото или телевизията.
След кратка практика заекващият се научава лесно да „имитира“, а в повечето случаи е в състояние и да говори нормално и правилно в условията на елиминирана „предварителната критичност“, които буквално го принуждават да говори спонтанно, т.е. да синхронизира говора и „корекциите“. Допълнителни упражнения по „имитативен говор“ дават възможност на заекващите да затвърдят навиците си.
Елиминира ли се излишъкът от негативна обратна връзка или самокритичност, потискането изчезва и говорът се подобрява.
А когато липсва и време за излишни притеснения или прекалена „загриженост“, изразните възможности незабавно се подобряват. Това е ценна насока за нас, що се отнася до начина, по който можем да намалим потискането или да освободим своята индивидуалност и да подобрим изявите си и в други области.
P.S. Ако имате познат, приятел или колега, който заеква или има други проблеми с говора, или пък е потиснат заради силната негативна обратна връзка от околните, непременно му споделете тази статия!
_________________________
Няма коментари:
Публикуване на коментар